Българската баба… Всеки пази спомените за своите баба и дядо или, ако има късмет, им се радва и сега. За дядовците, обаче, ще говорим друг път. Сега – за бабите… По-конкретно българските баби. Според официално публикувани резултати от проведени научни изследвания на група учени от НАСА, Руската академия на науките и Шопския парапсихологичен институт, след евентуална трета (ядрена) световна война, ще оцелеят само хлебарките. Това, обаче, което ни спестяват писателите на доклада е, че ще има и хуманоиди, оцелели след ядрените взривове и това ще са неизвестен засега брой български баби. Факт!
Днес няма да подлагаме на обследване техните твърдения, а ще се занимаем с две конкретни представителки на горепосочения човешки вид, може би дори квартални фронтмени (като че ли не съм срещал дамския вариант на думата – примерно фронтдами или фронтбаби), даващи челен пример за оцеляване в екстремни условия.
Баба Йорданка (Дана) – пенсионерка, на възраст малко преди 80-те, майка на двама сина, баба на четири внука и прабаба на 4 правнука. Тя беше будна жена и постоянно се стараеше да бъде в крак не само с новините, но и с музиката и филмите. Безпогрешно идентифицираше, както Вълкана Стоянова с „Изкарай Гано говедата“, така и „Дайте кокал на кучето“ на AC/DC. Родена и израснала на село, работила през целия си съзнателен живот в „нефтозавода“ (заедно с приятелката си баба Кана), тя беше отдала всичко в отглеждането на наследниците си. Дребничка, жилава, с бяла (по-скоро сребърна) коса и винаги спретнато облечена, вечно забързана, тя сновеше из квартала като форсиран Мини Купър, било за зарзават, било за дребни неща от магазина, било до аптеката… Всеки ден (сутрин точно в 8 ч и следобяд в 3 часа) тя слизаше до партера, където бяха пощенските кутии и проверяваше своята. Не, не чакаше писмо, просто очакваше поредния брой на промоционалнта брошура, който осмисляше следващия набег до съответния магазин. Тя много се разстройваше, когато някой вече беше „взел за временно ползване“ горепосочения каталог, но никога не посягаше да вземе нещо от съседната пощенска кутия. Независимо от резултата, към 16 часа, тя се обаждаше на баба Кана и провеждаха дневната телефонна оперативка.
Баба Кана – естествено, също пенсионерка, но вече към 85 години, беше пълната противоположност на своята приятелка – висока, едра жена със сиворуса коса, която беше срещала гребен за последно около ноемврийския пленум на БКП, с нос като гръцка трирема, постоянно надничащ в пооредялата откъм зъби уста. За нея облеклото беше просто необходимост . Родена и израснала в Бургас, по стечение на обстоятелствата се беше наложило да продаде големия апартамент в центъра и да се премести в „Славейков“. Двамата й сина бяха надалеч – единия в Англия, другия в Испания, а с тях и внуците. Това беше единственото, за което тя завиждаше на Дана, която често беше навестявана от своите деца и внуци. Така, на стари години баба Кана остана сама и единствената връзка с децата бяха лаптопа и смартфона… Тя се движеше бавно и достолепно като презокеански лайнер, рядко излизаше от дома и не правеше нещо, което можеше да й го свърши някой друг. Рядко нещо можеше да наруши този неин хармоничен ритъм.
Последната рекламна брошура, обаче, внесе смут в добре подреденото ежедневие на двете бойни баби. Брошурата беше на новоткриващия се супермаркет от веригата „Карфур“ и предлаганите намаления буквално замъглиха трезвените преценки на нашите многоуважавани дами.
– Въй, ма Кано, гледай какви намаления! – баба Дана не можеше да си поеме дъх от вълнение – ама то кисело мляко ли да вземеш, сирене ли, картофи ли…
– Да, ма Дано, аз пък гледам саламите, месото… Виж банани по 99 стотинки – Кана започна активно да слюноотделя, вследствие на което микрофонът в слушалката на античния телефон отказа да предаде словоизлиянията й по-нататък. Баба Кана се опита отново да набере номера на приятелката си, но бакелитовата кутия упорито отказваше да съдейства. Явно беше, че се налага среща на четири очи и два чифта очила.
Баба Кана започна процедурата по обличане за излизане навън, която се състоеше от отваряне и затваряне на шкафове и гардероби („това пък какво прави тук“, „а, тази блуза, дето я търсих миналото лято, къде била“, „божкее, не знаех, че имам такива чорапи“), здраво пустосване и шляпане с чехли от едната стая в другата… Вече беше почти облечена (оставаше да намери плетената блуза, дето й я подари етървата за сватбата и да закърпи левия чорап), когато на вратата се позвъни настоятелно. Тя отвори вратата и се озова лице в лице със своята приятелка. Баба Дана, притеснена, че нещо се е случило, беше дотърчала на бегом.
– Какво, какво – не можеше да си поеме дъх тя – Какво стана, ма Кано?
– Ох, лошо, лошо… Телефона отказа, ама време му беше, купихме го 79-та, като се нанасяхме, явно е време за нов. Ама влизай де, влизай, що стоиш на вратата?
Така започна бойната оперативка, в хода на която беше констатирано, че този нов магазин се намира в МОЛ-а, който за тях беше нещо като Лох Нес (и двете само бяха чували от деца и внуци, но нямаха реална представа нито къде се намира, нито какво представлява). След половинчасов дебат, беше решено на другия ден, рано, в 7 часа да се срещнат до училището с пълно бойно снаряжение за пазаруване. След това оперативката продължи с ежедневни теми – кой пуловер да се разплете, за да се оплетат нови шушони за внуците, дали шинела от казармата на големия син става за терлици и естествено уточняване на рецептите за туршията и лютеницата.
На другия ден, точно в 7 двете посестрими по пазаруване се срещнаха на уговореното място. С пълни портмонета (съгласно уговорката всяка носеше по 50 лева и дребни стотинки), по две платнени торби, една мрежичка от времето на зрелия социализъм и една пазарска чанта на колелца. Последната беше гордостта на баба Кана (подарък от големия син от Англия) и тя не пропускаше повод да се похвали и да я покаже. В интерес на истината, това беше най-полезния подарък, който тя беше получавала в последното десетилетие, защото й спестяваше мъкненето на тежките торби на ръка (а между нас казано, това бе и тайната мечта на нейната приятелка). Така екипирани, нашите дами тръгнаха на лов за мола. Ориентирайки се по пенсионерския GPS (баба Гинка – връщаща се от пощата, дядо Вълю – дежурен за пенсията пред пощата и не на последно място Мимето – внучката на баба Неда, работеща в същия този мол), след около половин час, те бяха пред мола. Само че, тук възникна първия проблем – всички врати бяха затворени. Двете баби се спогледаха недоумяващо. Не беше нормално според тях, такъв магазин да не отваря, айде да не е в 6.30, ама поне в 7. А това … нещо, отваря чак в 9, моля ви се! Нещо не е наред тук… Както и да е, някъде към 8 часа се появи един младеж (по всяка вероятност служител), и отключи едната врата. Усещайки, че това е златният им шанс, двете новоизлюпени шопърки се втурнаха в мола. Гледката си струваше да се види – баба Дана приведена с чанта и две празни торби в ръка, шляпаше с чехли напред, а зад нея баба Кана пухтеше като парен локомотив, дърпайки заветната чанта на колелца. След кратък финален спринт двете се озоваха вътре в мола. Спряха да си поемат дъх и да се огледат. И тогава ги полазиха хладни тръпки – накъдето и да се обърнеха, никъде не се виждаше такъв магазин. Навсякъде – затворени лъскави магазини, но никъде този, който им трябваше. Паниката лека-полека започна да обхваща баба Кана. Мисълта, че не са на правилното място и ще пропуснат голямото намаление, караше сърцето й да прескача в неравноделни тактове. Приятелката й, преценявайки нещата по-реално, предложи да тръгнат по коридора и да го търсят.
Речено-сторено. Вече поуспокоени от взетото решение, двете тръгнаха да обикалят етажа. Почти не обръщаха внимание на витрините, покрай които минаваха и затова не разбраха, че са направили две пълни обиколки. Усетиха се, едва когато минаха за трети път покрай входа на заветния магазин. Вратата му обаче, беше заключена, а магазинът отваряше чак в 9. Двете се спогледаха, дотогава имаше малко повече от час. След кратък разговор се разбраха да поразгледат останалата част от мола, тъй и тъй са тук…
А молът започна лека-полека започна да се оживява – млади момичета отключваха магазини, младежи от охраната с униформи и радиостанции проверяваха дали всичко е наред, отнякъде зазвуча музика… Всички с любопитство и усмивка разглеждаха нашите странни птици. Като констатираха, че засега не могат да атакуват целта, те решиха, че сигурно на втория етаж също има магазин за хранителни стоки. Тръгнаха към стълбите, но в момента, в който наближиха, стълбите започнаха да се движат. В първия момент бабите се стреснаха, но после се сетиха, че навремето имаше такива стълби в ЦУМ и се поуспокоиха. По пътя нагоре двете даже започнаха да се шегуват, че вече имат опит в мола и ще ходят с правнучките да пазаруват. Когато наближиха горния край обаче, баба Кана се загледа в лъскавата витрина на магазина срещу нея и не обърна внимание как колелцето на любимата й пазарска количка влезе между двете стъпала на ескалатора. След това всичко се случи за броени секунди – количката се завъртя и повлече стопанката си. Баба Кана изтърва дръжката на количката, но вече беше загубила равновесие и с елегантността на танцуващ хипопотам се стовари на пода на втория етаж. Ескалаторът блокира, започнаха да святкат лампи, включи се аларма, настана суматоха…
– Дано, ма, помагай че умирам! – Лицето на баба Кана беше бяло, устните трепереха, пот беше избила на челото й, сърцето й щеше да се пръсне.
Преди баба Дана да реагира обаче, момчетата от охраната вече измъкваха количката и пострадалата баба от лапите на ескалатора. Те помогнаха на бедната жертва на научно-техническия прогрес да се изправи и я заведоха до най-близката пейка. Двете баби поседяха на пейката известно време, докато всички се убедят, че всичко е нормално и пострадалата няма нищо потрошено и може да продължи шопинга. След злополучният инцидент, обикалката продължи, но за съжаление безрезултатно. Оказа се, че на втория етаж няма магазини които да удовлетворяват високите изисквания на нашите домакини (разбирай хранителни и магазини за домашни потреби) и те решиха да слязат отново на долния етаж. След болезненото качване, ескалаторът беше отхвърлен като вариант за транспортиране надолу. Оставаше единствено асансьорът. Баба Дана имаше страх от високото и придвижването с остъкления асансьор не беше съкровената й мечта, но заради приятелката си, тя реши да се качи. Без да обърнат внимание какво пише на бутоните, те натиснаха най-долния бутон. Вратите се затвориха и кабината плавно тръгна надолу. След секунди асансьорът спря, вратите се отвориха и нашите дами се озоваха в някакво подземие срещу надпис с огромни букви: ЖИВИТЕ МЪРТВИ !!!
– Кано, къде ма закара при умрелите, ма!!! – извика баба Дана.
Тук вече бедната баба Кана не издържа и припадна.
Чак когато я свестиха, женицата разбра, че са попаднали на нивото на подземния паркинг, който по това време е абсолютно празен, а надписът беше от рекламата на новия сезон на поредицата.
Двете напазаруваха набързо в супермаркета, но никога повече не стъпиха в мола.
